Freeride is everything

Сякаш времето тука е спряло.

Как е тихo и болно... нали?

А сърцето, по теб заридало,

ме боли... ме боли... ме боли...

Виж, увяхват над нас небесата,

вече есен тревожно тръби;

гневен вятър ще счупи стъклата

може би... може би... може би...

Ще замрежат дъждовни завеси

и прозорци и дни... със тъга.

Аз те чакам... а нощ се надвеси –

докога... докога... докога?...

В мойто младо сърце още грее,

стара рана все още кърви...

Ах, недей ме разпитва за нея –

забрави... забрави... забрави!...

Всеки огън докрай догорява

светлосребърна е пепелта.

Хлад в алеите тъмни повява –

самота... самота... самота...

Колко болка в сърцето ми има

и пронизва го тя като с нож...

Искам сън и отмора, любима –

лека нощ... лека нощ... лека нощ!...

Пътека

Тъжен залез кърви над гората

като прясна отворена рана.

С тъжен ромон звъни на житата

светозарната сребърна пяна.

Умореният ден догорява,

плаче вятърът - сбогом навеки!

Свечерява сега, свечерява

над смълчаните бели пътеки.

Всеки своя пътека си има,

всяка бърза и търси човека...

И аз имах пътека любима,

и аз някога имах пътека!

Още крачка - и ето го края! -

Извървяна е тя, извървяна...

Какво с мене ще стане, не зная,

но едва ли пак пътник ще стана!

Много мили неща аз разлюбих,

дори погледа кротък на мама.

Имах всичко... и всичко загубих -

няма щастие, щастие няма!

Сам да бъдеш - така по-добре е,

нищо в нашите дни не е вечно!

И най-милото ще отмилее,

и най-близкото става далечно.

Всяка клетва е само измама,

всяка нежност крий удари груби. -

Нека никога нищичко няма,

за да няма какво да се губи.

Всеки огън гори-догорява,

никой извор во век не извира.

Туй, което цъфти - прецъфтява,

туй, което се ражда - умира.

Всеки друм става тесен за двама,

всяка радост е бременна с мъка.

Нека никога срещи да няма,

за да няма след тях и разлъка.

...Догорелия ден над гората

нека само кърви като рана...

Нека тъжно звъни на житата

светозарната сребърна пяна...

Жребий

Знам, няма и не вярвам в орис,

но вечна болка пари в мен.

Сърцето ми е пълно с горест -

за горест сякаш съм роден,

Преминал в жажда през пустини,

чист извор нийде не съзрях. -

На двадесет и шест години

аз цял век вече изживях.

Горчилка пих, горях в тревоги,

интрига дните ми смрачи -

затуй и плачещи, и строги

сега са моите очи.

Ех, младост! - всичко преживяла,

вървяла в мрак и светлина,

на цял свят горестта събрала -

ти само радост не позна!

Епитафия за мене

За него никой не миля,

не найде никъде покой.

От чужди рани той боля,

умря от чужди рани той...

(Пеньо Пенев)