Сякаш времето тука е спряло.
Как е тихo и болно... нали?
А сърцето, по теб заридало,
ме боли... ме боли... ме боли...
Виж, увяхват над нас небесата,
вече есен тревожно тръби;
гневен вятър ще счупи стъклата
може би... може би... може би...
Ще замрежат дъждовни завеси
и прозорци и дни... със тъга.
Аз те чакам... а нощ се надвеси –
докога... докога... докога?...
В мойто младо сърце още грее,
стара рана все още кърви...
Ах, недей ме разпитва за нея –
забрави... забрави... забрави!...
Всеки огън докрай догорява
светлосребърна е пепелта.
Хлад в алеите тъмни повява –
самота... самота... самота...
Колко болка в сърцето ми има
и пронизва го тя като с нож...
Искам сън и отмора, любима –
лека нощ... лека нощ... лека нощ!...
Пътека
Тъжен залез кърви над гората
като прясна отворена рана.
С тъжен ромон звъни на житата
светозарната сребърна пяна.
Умореният ден догорява,
плаче вятърът - сбогом навеки!
Свечерява сега, свечерява
над смълчаните бели пътеки.
Всеки своя пътека си има,
всяка бърза и търси човека...
И аз имах пътека любима,
и аз някога имах пътека!
Още крачка - и ето го края! -
Извървяна е тя, извървяна...
Какво с мене ще стане, не зная,
но едва ли пак пътник ще стана!
Много мили неща аз разлюбих,
дори погледа кротък на мама.
Имах всичко... и всичко загубих -
няма щастие, щастие няма!
Сам да бъдеш - така по-добре е,
нищо в нашите дни не е вечно!
И най-милото ще отмилее,
и най-близкото става далечно.
Всяка клетва е само измама,
всяка нежност крий удари груби. -
Нека никога нищичко няма,
за да няма какво да се губи.
Всеки огън гори-догорява,
никой извор во век не извира.
Туй, което цъфти - прецъфтява,
туй, което се ражда - умира.
Всеки друм става тесен за двама,
всяка радост е бременна с мъка.
Нека никога срещи да няма,
за да няма след тях и разлъка.
...Догорелия ден над гората
нека само кърви като рана...
Нека тъжно звъни на житата
светозарната сребърна пяна...
Жребий
Знам, няма и не вярвам в орис,
но вечна болка пари в мен.
Сърцето ми е пълно с горест -
за горест сякаш съм роден,
Преминал в жажда през пустини,
чист извор нийде не съзрях. -
На двадесет и шест години
аз цял век вече изживях.
Горчилка пих, горях в тревоги,
интрига дните ми смрачи -
затуй и плачещи, и строги
сега са моите очи.
Ех, младост! - всичко преживяла,
вървяла в мрак и светлина,
на цял свят горестта събрала -
ти само радост не позна!
Епитафия за мене
За него никой не миля,
не найде никъде покой.
От чужди рани той боля,
умря от чужди рани той...
(Пеньо Пенев)
